Археологически данни за датиране на Рогозенското съкровище
Археологически данни за датиране на Рогозенското съкровище
Проблеми и становища
Маргарита Тачева
Сп. Археология, №4, 1987
Засега ние все още казваме скромно, че Рогозенското съкровище има значението на находка на века за България по отношение на тракийската древност. Струва ми се, че тепърва и за напред все повече проучванията ще определят значението му за античната палеобалканистика и в обществено-политически, и в културно-исторически план. В това отношение съкровището има като свой силен и съперничещ паралел гробницата от Вергина. Тази изключителна по своята стойност за културната история на Македония и Балканите находка вече почти едно десетилетие не слиза от дневния ред на научното дирене, а дискусиите по проблематиката| очевидно скоро няма да стихнат. Историята на проучването й показва, че едва ли първоначално изказаната интерпретация и датировка ще издържат и занапред.
Не ще и съмнение, че подобна съдба очаква и Рогозенската колекция. Тълкуването й обаче вероятно ще бъде постигнато в по-кратки срокове, защото в него се включиха вече много български историци, археолози, изкуствоведи и езиковеди и това осигурява не само необходимия интердисциплинарен метод на проучването, но и неговата резултатност. Защото и свръхинтерпретацията на едни и хиперкритиката на други ще действат едновременно, създавайки границите, в които ще трябва да се търси максималното доближаване до истината.
Съкровището поразява с изяществото на формите, с богатството на украсата, в която се откриват различни стилове и степени на майсторство, различни митологически сюжети.
Някои от тях са известни вече и от тракийската, и от гръцката митология, но има и нови, неизвестни досега тракийски сюжети, които тепърва ще бъдат дискутирани и интерпретирани. Ето защо в следващите редове не е възможно да бъдат обхванати проблемите на стиловия анализ и на произхода на съдовете, респективно техните майстори и етническата им принадлежност. Изследването е посветено, както личи и от заглавието, на археологическите данни, които могат да бъдат използвани за датиране на съкровището и на неговата съдба до трезорирането му, тясно вплетена в политическите събития на IV в. пр. н.е. и ранноелинистическата епоха.
I. Анализ на археологическата среда и съдържанието на находката
Съкровището е открито в два отделни купа, първият от които при дълбока оран в дворното място на откривателя, който е предал 65 съда. Вторият куп е от 100 съда и е открит с металотърсач от врачанските археолози. Както се вижда добре от снимката в сп. „Изкуство”, съдовете са били поставени най-вероятно в чували от нетраен материал, който не е оставил следи. При поставянето им се е целяло да бъдат запазени и да не заемат много място. Това е спомогнало за съхраняването на повечето от тях в отлично състояние. Освен повредените съдове по време на откриването им има и такива, повредени преди трезорирането. Последното наблюдение е особено важно, защото навежда на заключението, че находката има характер на съкровище плячка, а не е само сбор от употребявани непосредствено преди трезорирането сервизи. В първия куп са били отделени преди всичко по-скъпите и с особена художествена стойност фиали, канички и др. Това, както и грижливото им подреждане навеждат на мисълта, че непосредствено преди трезорирането някои от рогозенските съдове са взети от хранилище, а други може би са част от военна плячка на победител.
Откриването на съдовете на дълбочина 0,5 м даде основание за предположението, че е налице закономерност при заравянето на известните досега тракийски съкровища. Трудно ми е да се съглася с това поради простата причина, че продължителността на обработване на земята, която ги е съхранила, не навсякъде е еднаква; различен е и наклонът на терена, характеристиката на почвата и т. н. Ако теренът над Рогозенското съкровище не бе обработван изобщо, днес ние би трябвало да го открием на дълбочина над 2,00 м. Тя би била още по-голяма, ако над съкровището имаше разрушения от сгради от следващите епохи.
За съжаление и околният на находката терен е все още археологически не напълно изяснен; не е сигурно дали и при предишни заоравания плугът не е отнесъл незабелязани до днес съдове. Тази несигурност на археологическата среда би трябвало поне засега да ни въздържа при изказването* на хипотези относно броя на съдовете, които някои свързват с ритуалния характер на трезорирането им.
Рогозенското съкровище съдържа изключително сребърни съдове, някои от тях с позлата, и то само плитки или високи фиали, канички и чаши, с общо тегло около 20 кг, или 0,8 таланта сребро. Стойността му обаче не се измерва от количеството метал — тя е равна на месечната заплата на около 70 гръцки наемници в началото на IV в. пр.н.е. според сведенията на Ксенофонт в „Анабазис”. Нейните измерения са на колекция от изящно изработени сребърни съдове, които могат да бъдат само царско притежание; неслучайно през същата епоха на IV в., към която се отнася основното съдържание на находката, подобни съдове се откриват не в некрополите на гръцките полиси, а почти винаги в находки, които в Тракия и Македония са определени като дарски. Има предположение, че Рогозенското съкровище е храмово. Според мен това не е възможно поне поради следните две причини: първата, която не всички вероятно ще приемат, е сливането на царската с религиозната власт в Тракия; втората е несъмнена — доказаното .по епиграфски и археологически път тъждество на царския дворец и храма на Самотракийските богове в Севтополис през втората половина на IV в. пр. н.е.
Още първото ни запознаване с Рогозенското съкровище постави въпроса — ако е царско, къде са останалите известни като „царски” съдове, между които на първо място сме вече убедени, че са били ритоните? Ритоните действително липсват, но идентичните надписи върху рогозенските фиали и ритоните от Борово почти не оставят място за съмнение, че именно последните трябва да са представлявали тази липсваща съставка на царското съкровище от Рогозен.
II. Надписите върху рогозенските съдове
Рогозенската колекция ни представя една много рядка в археологическата практика възможност за идентифициране, при това точно — на около една десета от съдовете има ясно четими надписи върху устията, тялото или дъното. Откривателите, както свикнахме да наричаме археолозите от Окръжния исторически музей във Враца, тръгнаха очевидно по погрешна следа — те обявиха, без обяснимо основание според мен, името Котис в дарителката формула под устията на десет от съдовете (което стои още при осем съда от находките в Могиланската могила, Борово и Аджигьол) като име на майстора, който ги е изработил. Въпреки че от текста при тези общо осемнадесет съда, който има съдържание ΚΟΤΥΟΣ (КЕР ΣΕΒΛΕΠΤΟ) ΕΞ ΕΡΓΙΣΚΗΣ (ΑΠΡΟ, ΓΕΙΣΤΩΝ ВЕО, ΣΑΥΘΑΒΑΣ), е ясно, че едва ли е възможно в тези пет селища всички майстори торевти да са били едноименници. При това на един от тях текстът е допълнен с ΔΙΣΛΟΙΑΣ Ε?1ΟΙΗΣΕ, т. Дислойас [го]направи.
Следователно направеното от Ив. Венедиков заключение през 1972 г. въз основа на трите съда от Могиланската могила и Александрово с надписи бе потвърдено и от новооткритите съдове. Несъмнено великият одриски цар Котис I (384/3—360/359) е бил собственикът на всички тези съдове от посочените вече находища. Рогозенската колекция показва, че тези съдове са изработени за царя в подвластните му селища Апрос, Ергиске, Беос, Гейсти и Саутаба, които се локализират в Югоизточна Тракия.
От тези надписи се отличават по съдържанието си три, гравирани също с поансон, но върху устието на различни по тип съдове, които свързах с производителите Котис, роб на Аполон, Дидюкаймос и Саток. Те за разлика от Дислойас обаче не са свързани с общините, от името на които са предадени съдовете с първата група надписи. От не по-малко значение са и наблюденията, че каничката на роба (?) Котис е не само най-тежкият съд от съкровището, но е и по-късна по време. Освен това тя е лята, което предполага едно масово производство. Следователно, ако Дислойас чрез упоменаването на името си като производител е искал да се разграничи от останалите торевти в Беос, произвели половината от известните ни съдове за Котис; ако Котис, предположен тук като царски роб, действително е произвеждал подобно на Дислойас съдове от свое име, би могло с основание да се предполага съществуването на стоково-парични отношения в някои тракийски общини. Обособяването на забогателите торевти не оставя съмнение в появата на ново съсловие в тракийското общество — на занаятчии, свързани с развиващите се стоково-парични отношения. Останалите надписи са почти изключително графити (под устията или на дъната отвън) — имена, отделни букви или сигли, гравирани след изработката на съдовете. Според моето тълкуване имената би трябвало да се свържат с преминаването на съдовете в ръцете на нов притежател, а буквите и сиглите — с означаването на количество (брой или тегло). Последните са били поставяни така, че да не се виждат при употреба. Това е станало вероятно при предаването на съдовете в царската хазна като данък върху производството на общини или отделни лица. С тях, подобно на данъчен опис при предаването, царският пълномощник е отбелязвал количеството на предадения данък.
III. Археологически данни за датиране на съкровището
Всеки, който след откриването на Рогозенското съкровище се опита да го датира или тълкува по археологически път, несъмнено се оказва пред една трудно преодолима задача. Тя произлиза от липсата на студийни проучвания върху такива важни за културно-историческия облик на тракийските земи археологически комплекси като Могиланската могила, Летнишкото съкровище и др. Трябва със съжаление да признаем, че не на перото или на проучването на български изследовател се дължи първият опит да се внесе методичност и да се изкаже обосновано становище върху развитието на сребърната и златна торевтика в тракийските земи през I хил. пр.н.е. Ето защо при разглеждането на тракийската археологическа среда на представената в Рогозен торевтика, с което ще бъде търсена прецизна и обоснована датировка за трезорирането на съкровището, като основа ще бъде използвано постигнатото от П. Александреску.
Търсенето на сигурна опора за датирането на античните метални съдове ме изправи пред трудно обясними явления:
1. Продължителността на употреба на сребърните и златни съдове, която произтича не само от трайността на благородните метали, но и от високата им стойност, превърнала ги в съставна част на царски, храмови или други съкровища.
2. Използването на създадените от големите атински скулптори през V в. пр.е. изящни образци на съдове с релефна украса от страна на торевтите и през следващия век. Това явление, засвидетелствано в писмените извори, само по себе си е достатъчно, за да направи невъзможно използването на всяка постигната въз основа на формата и украсата на съдовете типология като сигурен датиращ елемент. Няма сигурност и при използването на датиращи паралели извън постигнатата по отношение на един археологически комплекс систематика. Освен при определянето на terminus ante quem конкретизирането може да стане само чрез други, сигурно датиращи елементи, като напр. монети, керамика, характерна технология на изработка и украса и др.
3. Многостранното приложение на разглежданите съдове и особено на фиалата и ойнохоето в религиозната практика и царските пиршества като дар от царе и за царе, но и като предназначена за задгробния живот посуда в погребенията създава допълнителни трудности при датирането на едно погребение, ако в него липсват сигурно датирани опорни точки. Защото действието на този фактор превръща погребението в своего рода съкровище с трудно определим terminus post quem за времето на производство на неговия инвентар.
Всичко това ми дава основание да се надявам на прецизност при предложените тук чужди и свои датировки само по отношение на terminus post quem. За трезорирането на Рогозенското съкровище тази граница най-общо е възцаряването на Керсеблепт след смъртта на одриския цар Котис I, т.е. след 359 г. пр.н.е.; разбира се, съдовете с надписи имат по-ранна горна граница, определена от възцаряването му (384—383 г.). Защото именно тези съдове са единственият сигурно датиращ елемент не само по отношение на Рогозенското съкровище, но и по отношение на всички останали находки, които ги съдържат: гроб №2 от Могиланската могила; погребението от Александрово, Ловешко; Аджигьол в Северна Добруджа (Румъния) и съкровището от Борово, Русенско.
Горната граница за датирането на самото Рогозенско съкровище е трудна за определяне и ако трябва да бъдем конкретни - невъзможна засега поради липсата на сигурни датиращи елементи за много от съдовете. В литературата по проблема са използвани досега два, но те, както ще се опитам да покажа, не са достатъчно сигурни. Първият, който все пак е по-надежден, е името Саток върху два от рогозенските съдове: една фиала чаша без украса, която по тегло се отнася към най-тежките съдове от съкровището (259,9 гр. инв. № В-480, кат. № 27). Според мястото на надписа и гравирането му с остър предмет върху съда, различен от владетелските надписи, аз определям Саток като име на производителя или на новия собственик, в чиито ръце е попаднал съдът. Досега всички мнения, изказани в популярни и научни периодични издания, определят името като такова на собственик, в когото търсят Саток, синът на одриския цар Ситалк, управлявал държавата до 424 г. пр.н.е., т. е. през третата четвърт на V в. пр.н.е.
Казаното за името на Саток върху устието на фиалата с още по-голяма сигурност може да се повтори и по отношение на втория съд — уникалната със своите хоризонтални канелюри каничка. Тук името му е част от труден за дешифриране текст графит, гравиран около розетата върху дъното на съда (инв. № В-542, кат. № 118). Допълнителното гравиране на текста с острие, а не с поансон, както и мястото му показват, че лицето не е било цар. От друга страна не е невъзможно това одриско царско име от ирански произход да е било носено от ирански майстор или собственик (?) на съда. Вторият използван досега датиращ елемент е една отличаваща се със своята украса и позлата рогозенска фиала (инв. № В-428, кат. №2, диам. 0,195 м, вис. 0,04 м). Съдът има близки паралели в едно погребение от Синдос (инв. № 8575 — фиала с позлатен омфалос) край Тесалоника; датирано към 510—500 г. пр. н.е., и в гроб 11,6 от некропола край Кожани, датиран във втората половина на V в. пр: н.е. (диам. 0,21 м, вис. 0,042 м). Вторият съд има върху устието надпис на старогръцки — дорийски диалект: ΑΘΑΝΑΙΑΣ: ΙΑΡΑ: ΤΑΣ ΜΗΓΑΡΟΙ, в превод „На светилището на (богинята) Атина в Мегара.” Ако предложените датировки са верни, веднага се вижда, че фиалата от Кожани може да е била използвана до 60 г. преди използването й като гробен инвентар. Следователно не би било невъзможно подобна фиала, произведена в същото ателие, да попадне и в състава на Рогозенското съкровище още по-късно. За мен обаче е по-вероятно използването на оригинална фиала или матрица като модел за рогозенското копие, тъй като при този съд не е спазено съотношението между диаметъра и височината (1:5), характерно според Лушей за V в. пр. н.е. и точно възпроизведено при фиалата от Кожани. Следователно и този елемент не е достатъчно сигурен за определяне на най-ранния по време съд от Рогозен.
Има и трето съображение, което прави според мен почти изключителна наличността на съдове в Рогозенското съкровище, произведени преди IV в. пр. н.е. То произтича от културно-историческите характеристики на находките със сребърни и златни съдове в тракийските земи през периода V—Ш в. пр. н.е., които съм се опитала да обоснова в следващите редове.
IV. Културно-исторически хоризонти в Тракия, очертани от археологическите находки от благородни метали
Вложената тук идея е да се види мястото на Рогозенското съкровище върху археологическата карта на древнотракийските земи, което може да даде сравнително сигурни опорни точки за историческото му тълкуване. Тя възникна при търсенето на паралели сред известните вече гробни находки от V—IV в. пр. н.е., т.е. времето, към което бе отнесено съкровището в първата му публикация.
Осъществяването на тази идея ме изправи пред ред остарели вече публикации на паметниците, недокоснати от новите изследвания и знания по проблематиката, в които предложените датировки са вече неприемливи; пред споменатата вече липса на студии върху известните археологически комплекси; пред недостатъчното все още технологично и металографско знание за тракийската торевтика и особено за новата рогозенска находка. Ето защо заключенията, които произтичат от прилагането на тази идея, имат предварителен характер и аз се осмелявам да ги предложа не само защото очаквам, че те ще породят други, поточни становища, но защото намирам, че са задължително необходими при разрешаването на проблематиката, заложена в темата.
Вложените в легендата на картата данни за откритите досега сребърни и златни находки налагат следните сигурни заключения, които съм се опитала да изтълкувам исторически:
1. През V в. пр. н.е., когато възниква и процъфтява държавно-строителният процес във Вътрешна Тракия чрез одриската държава на царете Терес, Ситалк и Севт, има богати „царски” погребения. Те се откриват в могилни некрополи, досега известни само от земите южно от Балкана. Те са белязани с погребален инвентар от скъпи бронзови съдове, а предполагаемите владетели — от златни пластинки (нагръдници) на броните и други златни предмети. Много от находките в тези погребения, както и златните фиали от Даскал Атанасово, изследвачите отдават на връзките с Ахеменидите или на присъствието им в края на VI и първата четвърт на V в. пр. н.е. на Балканите.
Такива погребения липсват в днешна Северозападна България, където среброто в гробните находки и съкровищата не се датира по-рано от края на V и началото на IV в. пр. н.е. Причината трябва да се търси в изолираността на населяващите тези земи трибали, както и в липсата на централизирана царска власт (поне е недоказана засега) там през този период, на която са присъщи златните и сребърни ритуални или битови предмети.
Ако приемем, че находките от този първи, „златен” културно-исторически хоризонт бележат политическото единство под върховенството на одрисите, то много от вносните предмети в погребенията следва да се разглеждат като подаръци, които одриските царе са получавали от крайбрежните гръцки колонии срещу дължимия данък. Други могат да произхождат от далечните източни земи, каквито има например сред подаръците на Севт II от края на V в. пр. н.е. според разказа на Ксенофонт. Някои чуждестранни колеги обикновено възразяват срещу присъствието на подобни предмети в наши изложби за древната култура и изкуство на траките. Но културата на човека се измерва не само с онова, което сам си е направил, но и с онова, което той е придобил, за да задоволява естетическото си чувство.
2. Находките от края на V и началото на IV в. пр. н.е. предлагат друга картина. Златото повсеместно изчезва и е заменено със сребро. Последното „царско” погребение от Дуванли е от същото това време и внушава края на една силна династическа линия, най-вероятно тази на Терес. Преместването на религиозно-политическия център от Дуванли бележи некрополът при Мезек, където най-ранното погребение е от същата епоха. Тук, както и в некропола при Брезово (отново южно от Балкана) се появяват най-рано датираните апликации в т.нар. зверинен стил заедно със сребърни фиали от „езичест” тип по Лушей, чиито представители в тракийските земи изследвачите единодушно определят като тракийски. Това е един от фактите, който измества датирането на началото на тракийската сребърна торевтика от втората половина на IV в. пр. н.е., предложена от П. Александреску, към края на V и началото на IV в.
Изчезването на златото от това време и почти до елинистическата епоха може да се свърже със загубата на тракийските политически позиции край Пангей. Преместването на религиозно-политическия център, доловено чрез наблюденията по-горе, намира обяснението си в предадения от Ксенофонт разказ на Севт II за отслабването на Одриската държава (Анабазис, VII, 7,2) и в политическите борби между одриските царе и техните парадинасти преди възцаряването на Котис I. Археологическите находки от началото на IV в. пр. н.е. и през неговото управление показват единно икономическо и културно развитие в тракийските земи северно и южно от Балкана. Заради находките от сребърни съдове и апликации за войнското снаряжение този нов хоризонт с право може да бъде наречен „сребърен” (въпреки че от гледна точка на политическото и културното развитие той е по-скоро „златен век” в тракийската история).
Чрез дарителските формули за Котис, които се срещат върху различни по форма и украса съдове, ние разполагаме с точни данни за производството им най-общо през втората четвърт на IV в. пр. н.е., както и за техните производители от тракийските занаятчийски селища в Югоизточна Тракия. Те ликвидират досегашните съмнения, изказани в научната литература, за възможностите на тракийските торевти по отношение на сребърната и златната металопластика. Пак те доказват тракийското производство на фиали, ойнохоета, ритони, амфори ритони и др., украсени със сюжети и образи от тракийската и гръцката митология.
Най-рано датираното антропоморфно изображение—„маска” е върху фиалите от Могиланската могила и от Рогозенското съкровище (кат. № 42, 101—103, инв. № В-479, 576, 592, 585). Чрез красиво украсената „букелна” фиала (кат. № 42) те се датират към втората четвърт на IV в. пр. н.е. въз основа на дарителската формула „За Котис от Ергиске”. Маските и на четирите рогозенски фиали си приличат и са произведени вероятно от една и съща матрица. Но фиала № 42 се. отделя от останалите по изработка — докато нейната маска е изработена върху допълнително поставена сребърна пластинка, маските на останалите три са изчукани направо върху умбото им. Може да се предполага, че фиала № 42 има свой паралел във фиалата, която се съхранява в Метрополитенския музей в Ню Йорк; тя е украсена с маски на перси, които са припоени към съда. В празнините има зрънца от бронз, които звънтят при докосване на фиалата. Подобна фиала е засвидетелствана чрез надпис в храма на Аполон в Делфи през 279 г., където е попаднала с предметите, принадлежали на осветения в края на V в. пр. н.е. Ейлейтиейон. Друг паралел тези фиали имат в един сребърен каликс от гробищата в Ставруполис (Тесалоника), датиран във втората половина на IV в. пр. н.е. Кога впрочем антропоморфната маска е напуснала умбото на фиалите, за да украси дъната им в пояс от женски (срв. В-431, 466) или мъжки (срв. скифоса от Стрелча) глави, за да стигне до концентричните кръгове с негърски глави от панагюрската фиала, все още не е ясно. Засега обаче прототипите са в Тракия, изработени за тракийски цар през първата половина на IV в. пр. н.е. в тракийски ателиета. Не е ясно също кога се появява при фиалите украсата от смесени орнаменти — животински, растителни и човешки. Досега мнението бе, че са характерни за Южна Русия, т. е. за торевтиката, създавана в ателиетата на северопонтийските колонии по скитска поръчка. Няколко рогозенски фиали имат обаче също такава украса (кат. № 94—97, 99 т—100, инв. № В-429, 543, 556, 465, 431, 466). „Южноруските” паралели насочват към IV в. пр. н.е., и то към неговия край, датирани с монета на Александър III Македонски. Бъдещите изкуствоведски и други проучвания сигурно ще уточнят датировката на тези съдове, които очевидно създават моста към следващия културно-исторически хоризонт.
3. Този трети хоризонт, който се определя от находките от края на IV и началото на III в. пр. н.е., е свързан с предишния и чрез континуитета в развитието на сребърните апликации, но е белязан и с нови явления, които го приобщават към културното койне на ранноелинистическата епоха. Епоха на царе от гръко-македонски произход, наследили властта на великия завоевател от Пела до Вавилон, с „варварския” вкус към разкоша и златото; заради него елините понякога се присмивали на тракийските царе, ако съдим по сведенията на гръцките писатели. Нищо чудно, ако и тракийските династи, оцелели в държавата на Лизимах след 323 г., да са били arbitri elegantiorum в елинистическия свят благодарение именно на традицията в употребата на изящни съдове и предмети от сребро и злато. Ето защо едно бъдещо, основано на проучванията на торевтиката от тази епоха, потвърждение няма да изненада никого. Предпоставка за подобно твърдение са и златните и сребърно-златните предмети от Могиланския гроб №2, погребението при Розовец, Панагюрското съкровище и др. Изработвани в Тракия или извън нея по поръчка на тракийските владетели, находките от този хоризонт са достояние на тракийската култура и плод на дълголетна традиция. В това отношение обаче има какво още да се търси и доказва. Все още в нашата историография се говори за „номиналната” само „македонска” власт на Лизимах в тракийските земи, въпреки че тя е толкова македонска, колкото е македонска и властта на Селевкидите в Мала Азия или на Птоломеите в Египет. Някои изследвачи дори избягват да датират някои забележителни находки от Лизимахово време, защото им изглеждат “македонски”; други пък виждат в ред социално-икономически явления в Тракия през елинистическата епоха „протоелинистически” или „елинистически” характеристики, макар че те могат да се открият тук още по времето на Котис или в Македония при Пердикас като резултат от некласическото развитие на тракийското и македонското общество.
Затова не бива да се сърдим, когато в чуждата историография тракийската култура се отчита като парафраза на гръцката или на македонската; когато се недоумява пред проблема, кой е бил посредникът в осъществяването на културните връзки между Италия и севернопонтийското крайбрежие (напр. по отношение на ритоните, които липсвали в Македония, която обикновено се третира като посредник заради неограничените възможности на македонския двор да привлича най-добрите торевти, майстори и други културтрегери на елинистическата епоха). Струва ми се, че е дошъл ред да покажем значението на тракийската елинистическа държава на Лизимах. На балканската карта нейната територия прилича на пеперуда, кацнала на протоците, чиито криле на Балканите и в Мала Азия очертават контактната зона на западно- и източносредиземноморската култура през елинистическата епоха.
V. Хронология на натрупването и трезорирането на съкровището
Според изказаните досега становища в литературата по проблема съдовете от Рогозенското съкровище принадлежат на времето между последните десетилетия на V в. и 340 г. пр. н.е. По-ранната граница се определя чрез името на Саток върху съдовете и фиалата с паралели в Синдос и Кожани, а по-късната — с оглед на победата на Филип II Македонски над Одриската държава на Керсеблепт.
Направените по-горе наблюдения поставят под съмнение и дори оборват и двете тези граници. Казаното важи с по-малка сила за по-ранната дата, въпреки че тук основателното съмнение възниква по две причини. Първата виждам в доказаното производство на копия по изработени преди десетилетия оригинални сребърни съдове, а втората — в недоказаната все още връзка на Котисовия династически дом с Тересовия; последното съображение ми дава основание да смятам, че и след една бъдеща прецизна датировка на някои съдове към V в. пр. н.е. тяхното присъствие в Рогозенското съкровище ще може да се смята за напълно случайно. В полза на това впрочем говорят и резултатите от културно-историческата стратификация, направена по-горе, по отношение на находките от сребърни и златни съдове. Тя показва, чрез подписаните за Котис съдове и техните паралели в рогозенската и другите находки от това време, че Рогозенсксто съкровище няма общи характеристики с първия хоризонт; че в основата на това съкровище ще трябва да се търси съкровищницата на Керсеблепт и Котис, станала македонска плячка през 341—340 г. Тази плячка се е увеличавала след победата на Филип II над скитския цар Атей през 339 г., но някои котисови съдове са останали в добруджанските земи (Аджигьол и Борово) като обменни подаръци с новите филипови съюзници. Това твърдение не изключва изказаното от Ив. Венедиков обяснение, че надписаните котисови съдове са стигнали до тези севернотракийски земи като подаръци от самия Котис, но известно съмнение буди съкровищният характер на находката от Борово, съдържаща липсващите в Рогозен ритони, най-характерната регалия на тракийските царе.
Благодарение на извоюваната от трибалите победа над Филип II при завръщането му след скитския поход, за която има и писмени източници, неговата плячка с котисовата хазна останала в трибалските предели. Но докога? С този въпрос се стига до търсенето на последната дата за Рогозенското съкровище — времето на неговото трезориране.
В това отношение предложената в литературата дата, 340 г. пр. н.е., е силно атакуема. Дори изложената тук интерпретация за съдбата на съкровището да се отхвърли при бъдещите проучвания, дори същата съдба да сполети направеното наблюдение, че сред рогозенските съдове трябва да има и такава от ранноелинистическата епоха (т. нар. късен IV век), има поне един съд, който е достатъчен, за да отложи предложената дата на трезорирането с няколко десетилетия. Това е блюдото с изображението „емблема” на Херакъл и Ауге (кат. № 4, инв. № В-464). Нарекох съда блюдо, а не фиала, защото той представлява едно вариантно развитие на фиалата, чийто характерен елемент, дъното с умбо, е отстъпило като място за релефна украса на кръгла плоскост, т. нар. емблема. До нея се е стигнало според Лушей чрез развитието на „букелната” фиала. Този вид съдове получили двойно дъно; докато на външната плоскост се е запазила старата украса от растителни, силно стилизирани орнаменти в нисък релеф, вътрешното дъно е получило богата украса. В литературата по проблема се посочва, че празнината между двете дъна била изпълнена с метал или смола, но не се изяснява необходимостта от двойното дъно. Очевидно тя не е възникнала от стремежа да се вложи самостоятелна украса на дъното отвън, иначе не би отстъпвала по изящество и орнаменти на вътрешното дъно. Според мен причината може да се търси в желанието на майстора или на потребителя да бъде тя „озвучена” подобно на споменатата по-горе фиала с персийските глави, т.е. между двете дъна може и да е имало пълнеж заради стабилност, но той не е бил плътен, оставало е място и за приятно звънтящите бронзови зрънца. Блюдото от Рогозен има паралели, произхождащи от Италия и Предния изток. Датирането на италийските съдове с релефна украса често прибягва до помощта на т.нар. каленски керамични фиали, за да обясни появата им. В това отношение рогозенският съд отново може да послужи като опора в дискусията по проблема, дали сребърните релефни съдове предхождат керамичните, или, обратно — те са черпили от последните образци. Отчитайки ред исторически обстоятелства и културно-исторически феномени от тази епоха, е трудно да приема, че тези сребърни блюда са се появили след късните каленски фиали. Впрочем към ранноелинистическата епоха и по-точно — към късния IV в. пр. н.е., насочва и релефната украса на рогозенската емблема.
Според мита за Алеадите Ауге била дъщеря на тегейския цар Алеи. За да избегне предсказанието, че тя ще роди син, който ще убие синовете му, Алеи направил дъщеря си жрица на богинята Атина, като по този начин я обрекъл на безбрачие. Но в митологическите разкази обикновено не е по силите на смъртния човек да отмени божествения промисъл. Трябвало е да се случи така, че Херакъл, преди подвига си в Авгиевите обори, да мине през земите на Алеи и потърси гостоприемството му. След един нощен пир той направил Ауге майка на своя син Телеф, който изпълнил трагичните предсказания на оракула. По-късно елинистическите владетели на Пергам, Аталидите, започнали да внушават, че Телеф бил техният митичен прародител (вероятно, за да се окажат не по-малко достойни от македоните, претендиращи, че произлизат от Хераклидите). Митът дори бил пресъздаден на по-малкия фриз на Пергамския алтар като родословна легенда на Аталидите. Някои становища по интерпретацията на блюдото с Ауге използуват именно този исторически факт, за да обвържат съда с Пергам и Мала Азия. Съдът обаче внушава по-скоро други идеи чрез гравирания очевидно от самия майстор текст пред главата на Херакъл и над тази на Ауге: ΑΥΓΗ ΔΗΛΑΔΗ, което преведено от старогръцки, би трябвало да означава „(Това е) действително Ауге.” Ако свържем сцената с текста с подобни примери от изображения върху древногръцки вази, би трябвало да приемем, че изображението визира момент от сценично произведение; за да означи именно този определен момент, художникът е поставил текста, а не за да посочи коя е изобразената женска фигура. Това становище възниква и от известията в античната традиция за драматични произведения на Есхил, Софокъл и Еврипид, посветени на Ауге и на трагедията в двора на Алеадите. Към запазените Еврипидови фрагменти от трагедията „Ауге” напоследък бе добавено и ново доказателство.
Популярността на тримата трагици е била толкова голяма, че през IV в. пр. н.е. техните трагедии са били преработени от представителя на средноатическата комедия Евбул, а между известните заглавия фигурира и „Ауге”. Първото впечатление от рогозенския релеф може да подведе, че сцената е лишена от трагизъм, но при една автопсия е ясна, макар и не успяла, съпротивата на Ауге преди насилието на Херакъл. Към становището за Еврипидов прототип на сцената навежда и популярността на Еврипид в държавата на Филип II и Александър III, както и неговото творчество, свързано с македонския дваме с все още недостатъчно данни и за съдбата на трибалската държава на Сирм след 335 г. пр. н.е. Интерпретацията на съдържанието, направено тук, на откритото в земите й Рогозенско съкровище показа, че то представлява дълго събирана колекция. За определяне на времето на трезорирането му от решаващо значение са съдържащите се в него съдове от третия културно-исторически хоризонт, доказани тук само чрез блюдото с емблема. Находките от същия хоризонт в Могиланската могила показват връзката между двата археологически комплекса и с трибалския династически дом на Сирм. Оттук следва и особено важното за тракийската история заключение, че трибалските владетели са съхранили властта си и след похода на Александър Македонски в Тракия през 335 г. пр. н.е. в съюзни или по-скоро васални отношения с Лизимах. Пълната липса на сведения в изворите за нарушаване на тези взаимоотношения позволява да свържа трезорирането на Рогозенското съкровище с първото известие за военни действия на трибалска земя — нашествието на келтите през 280—279 г. пр. н.е.